България е държава с огромен потенциал, населена от образовани, талантливи и креативни личности, които притежават забележителна способност да се справят с трудностите дори при ограничени ресурси. Това отбелязва в статията си Кристър Бергрен, дългогодишна фигура от музикалния бизнес на Швеция, който живее в България от няколко години. Въпреки тези качества, хиляди млади българи избират да изградят живота си в чужбина. Според него причината не се крие само в заплатите, а в усещането дали човек може сам да определя бъдещето си и дали усилията му ще бъдат обективно възнаградени.
Гледайки на страната през шведските си очи, Бергрен отбелязва, че е свикнал договорите да се спазват, институциите да бъдат прозрачни в решенията си, а компетентността да бъде водеща. Макар и Швеция да не е идеална и да има проблеми с бюрокрацията или фаворизирането, там съществува дълбокото убеждение, че системата трябва да работи за гражданите. В България обаче често се среща обратната нагласа – личните контакти и познанствата стават по-важни от официалните правила, което е рационален начин за оцеляване, но сериозен проблем за една модерна европейска държава.
Днешният млад българин живее в същия културен свят като връстниците си в Западна Европа, използвайки същите технологии и следейки едни и същи тенденции. Той вижда огромната разлика в възможностите за кариера и доходите. През 2025 г. средната цена на един час труд в България е около 12 евро – най-ниската в ЕС, докато средното ниво за Съюза е близо 35 евро. Парадоксът е, че докато за човек със западна заплата България изглежда евтина, за местния жител тя става все по-скъпа, тъй като цените на стоките, жилищата и услугите в големите градове се доближават до европейските.
Парите са важна част от историята, но младите търсят и ясна връзка между положения труд и постигнатия успех. Те искат образованието и инициативността им да ги отведат напред. Данни от Световната банка потвърждават, че разликите в заплащането са основна причина за емиграцията, което намалява работоспособното население, особено в провинцията. Въпреки това, много българи се завръщат след опит в ЕС, което показва, че патриотизмът е силен, но той не е достатъчен, когато ежедневието е белязано от ниски доходи и усещане за несправедливост.
Една от най-големите пречки е културата на „връзките“ – въпроси като „Кого познаваш?“ често надделяват над компетентността. Това изпраща тежко послание към младите: че не е достатъчно да бъдеш образован и трудолюбив, а трябва да принадлежиш към правилния кръг. Това води до разочарование и усещане, че приспособяването е по-ценно от иновациите. Докладът за върховенството на закона на Европейската комисия за 2025 г. също подчертава изоставането на България в разследването на корупцията по високите етажи, което засилва вярата, че властта защитава сама себе си.
Съществува и сериозен поколенчески сблъсък. Младите българи са космополитни и технологично грамотни, но често се сблъскват със стари йерархични модели в организациите, където инициативата се възприема като заплаха, а въпросите – като неуважение. Макар в София да има модерни компании, работещи по световни стандарти, в много структури все още доминира контролът и подчинението. В резултат на това много млади хора не бягат от България, а от усещането, че техният потенциал е нежелан.
Разликата между София и останалата част от страната е огромна. Докато столицата е динамична, извън нея картината е тревожна. Към края на 2025 г. населението на България е малко над 6,42 милиона души, като годишно се губят над 14 хиляди жители. Има 192 напълно обезлюдени населени места и още 1280 села с под 50 жители. Това води до затваряне на училища и изчезване на местни предприятия. С отрицателен естествен прираст – около 50 хиляди раждания срещу 100 хиляди смъртности през 2025 г. – малките селища губят не само хора, но и бъдещи лидери и предприемачи.
Най-големият проблем обаче е липсата на доверие. Заплати и пътища могат да се оправят, но изгубената вяра в общия проект е трудна за възстановяване. Когато обещанията не се изпълняват и няма отговорност за злоупотребите, гражданите престават да мислят как да променят държавата и започват да мислят как да спасят себе си и семействата си. В този контекст емиграцията става логично лично решение на обществен проблем, където самолетният билет за Берлин или Виена се вижда като единственият начин за промяна на живота.
Бергрен признава, че неговият поглед може да бъде самокритичен, тъй като България и Швеция имат различна история. Преходът от комунизъм към демокрация и членство в ЕС е бил бърз и болезнен, а старите модели не изчезват само с нови закони. Недоверието, трупано с поколения, прави семейството и личните връзки най-сигурната опора. Въпреки това, той подчертава, че историята може да обясни системата, но не може вечно да бъде оправдание за липсата на промяна.
Въпреки всичко, България притежава качества, които Западът губи: естествено общуване, силни семейни връзки, предприемчивост и устойчивост. Бергрен вярва, че страната не трябва да бъде копие на Швеция, а да използва собствените си силни страни, като изгради по-ясни правила и уважение към компетентността. На младите трябва да им бъде дадена истинска причина да останат или да се върнат, за да почувстват, че техните знания са ценен актив, а не заплаха за властта. България трябва да се превърне в място, където да останеш е най-разумният избор.
Източник: standartnews.com
