Блогърът Теодоси Досев публикува обширен коментар в социалните мрежи, в който се опитва да обясни защо според него част от българите поставят Русия над собствената си държава. Според него причината не е толкова любов към реалната Русия, колкото привързаност към един митологизиран образ, изграден върху представите за сила, безкомпромисност и противопоставяне на Запада.
По думите му за много хора Русия се превръща не в родина на сърцето, а в символ на власт, чрез който компенсират усещането за лично безсилие, липса на признание или посока. Така успехите на чужда държава започват да се възприемат като лични победи, а действията на Кремъл – като действия на „нашите“.
Досев твърди, че в тази нагласа омразата към Запада често е по-силна от симпатиите към самата Русия. Според него затова в едно и също идеологическо пространство могат да бъдат поставени Русия, Китай, Иран, Северна Корея и други държави, които се противопоставят на САЩ и Европа, независимо от различията помежду им.
В публикацията си той посочва, че реалната България трудно може да се конкурира с подобен мит, защото е свързана с ежедневните проблеми – корупция, бедност, разочарования и необходимостта гражданите сами да поемат отговорност за развитието на страната.
Авторът обръща внимание и на историческите предпоставки за подобни възгледи. Според него десетилетия наред в обществото е насаждано убеждението, че българинът трябва да бъде вечен длъжник на Русия, което постепенно е довело до възприемането на критиките към Кремъл като национално предателство, а защитата на българския интерес – като русофобия.
Трудното за разбиране е, че при много от тях изобщо не става дума за любов към реалната Русия. Те обичат една въображаема Русия – силна, страшна и безкомпромисна, която унижава „либералите“, Европа и всички онези, към които самите те изпитват завист, обида или безсилие. Русия е не толкова родина на сърцето им, колкото оръжие срещу света, в който се чувстват незначителни.
Човек може да няма власт, признание и посока в собствения си живот, но чрез Путин изведнъж става част от Велика Сила. Чуждите ракети, чуждата армия и чуждият ядрен арсенал психологически се превръщат в негови. Той не казва: „Русия завзе още един град“, а мисли: „Нашите пак показаха кой командва“, макар „нашите“ да не подозират, че съществува.
Логиката е детска, но устойчива: врагът на моя враг е добър, независимо какво върши. Ако американците бомбардират – това е престъпление. Ако Русия бомбардира – геополитика. Ако Западът влияе – колониализъм. Ако Москва влияе – братство. Принцип няма. Има отбор. Въображаемата Русия не изисква нищо. Тя може да бъде каквато е необходима в момента – православна и съветска, имперска и антиколониална, антикапиталистическа и олигархична. Противоречията не пречат, защото не става дума за държава, а за мит.
Демокрацията е неприятна работа. Тя изисква избор, съмнение, отговорност и приемане, че никой не е всемогъщ. Авторитарният мит е далеч по-удобен. Вождът знае. Армията може. Несъгласните са предатели. Затова Путин не е харесван въпреки демонстрацията на насилие. От някои хора е харесван именно заради нея. Те виждат в жестокостта решителност, в страха – ред, а в безправието – държавност.
Медицинската диагноза би ги освободила от отговорност, но повечето са направили поредица от морални и интелектуални избори. Избрали са мита пред фактите, силния пред правия, племето пред съвестта и унижението на другия пред собственото достойнство. Те не обичат Русия повече от България. Те обичат Русия повече от свободна България. Защото свободната България изисква от тях да бъдат граждани, а въображаемата Русия им позволява да останат поданици на чуждо величие.
Източник: plovdiv24.bg
