Реформата на образованието трябва да започне с връщането на истинските герои в класната стая. Преди време попитах пълна зала дали някой знае каква е националната кауза на България днес, каква е нейната голяма цел или идеал. Никой не успя да отговори. Аз също признавам, че не мога да назова каква е националната кауза на страната ни в този момент. Не говоря за целите в стратегически документи – те са просто книжни обещания на чиновници, написани с цел да продължим да симулираме дейност, както правим от десетилетия. Липсата на отговор ме накара да се замисля какво всъщност очакваме от образованието.
Резултатите от международното изследване PISA 2025 са катастрофални. Около 58% от децата са функционално неграмотни, а едва 1% от учениците достигат средното ниво за ОИСР. Тези показатели се влошават с всяко следващо измерване, което обяснява защо в обществото се чувства, че децата стават все по-неграмотни, въпреки добрите оценки в дипломите им. Очевидно силата ни е в симулирането, а на образоваността вече не се гледа като на истинско достойнство.
Нещо повече, младите поколения изграждат уродлива представа за успех. Тя се подхранва от социалните и традиционните медии, от фалшивите идоли в лицето на много известни личности и от липсата на истински авторитети, които да противостоят на духовната нищета. Всичко това са симптоми на по-дълбоки процеси. Образователната система не е независима, тя е част от екосистемата на държавата. Истината е, че нищо не е напълно независимо, защото всичко е свързано – от природата до икономиката и политиката. Едно дърво не може да даде здрави плодове, ако корените му са в отровна почва, а тази почва е нашето колективно съзнание.
Причините за състоянието на държавата трябва да търсим в духовните и културните дефицити. Затова масовият стремеж към прагматични решения като технологиите и икономическия растеж няма как да проработи сам по себе си. Духът е преди материята, тя е негова функция, а не обратното. Основният проблем на България не е демографски, икономически или социален, а преди всичко духовен. Затова реформата не може да се ограничава до нови програми и стандарти, а трябва да промени онова, което храни съзнанието на децата.
Обърнах се към най-силните моменти на пробуждане в нашата история – Възраждането. Това е периодът, най-тясно свързан с модерна България, чиито идеали още не са надминати. Как е възможно в един век да се роди такава концентрация на велики личности? Отговорът се крие в училището. Преди 1878 г. българите нямат държава, министерство или еврофондове. Те имат себе си и общността. Със собствени дарения строят църкви и близо 1900 училища. Избират най-будните хора за учители, които се превръщат в двигатели на революционните движения и най-големи авторитети в обществото. Образованието е било грижа на цялата общност, както си спомняме от „Радини вълнения“ на Иван Вазов.
Днес трябва да се запитаме кои са нашите герои. Съвременният човек е погълнат от материални кумири като богатството и егоистичното благополучие. Проф. Атанас Семов предупреждава, че днешното училище отглежда „рая“ – хора без принадлежност и без сантимент към миналото. Онези, които са се борили за идеал в миналото, са черпили вдъхновение от житията на светците и от българските водачи като св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски и св. княз Борис I. Така се е пробуждало националното самосъзнание. Те не са се родили герои, а са били възпитани с примери.
Точно така трябва да изглежда образователната реформа – да върнем възрожденските герои и идеали. Нека спрем да ги възприемаме като сухи икони на стената, а да изучаваме тяхната философия и дело в дълбочина. Децата имат нужда от жив, човешки образ. Нека не ги виждат просто като фигури от миналото, а като пример, който да роди героите на настоящето и бъдещето. Само ако възкресим този дух, можем да променим реалността. Ако съзнанието ни угасне, се превръщаме в „жив труп“. Да не позволим това да се случи с България, а да я възродим наново чрез духа в училището, дома и сърцето.
Източник: standartnews.com
