Древните корени на каракачанското куче водят към времето на траките. Сред основните
занятия на някогашните обитатели на българските земи било овцевъдството и подобен
род пазачи били необходими за охраната на техните стада, разказва д-р Атанас
Вучков, главен секретар на Международната асоциация Каракачанско куче. Каракачанското
куче е първата българска автохтонна порода селскостопанско животно, призната
от Комисията по породи животни към Министерството на земеделието. Това става
през 2005 г.
Каракачанското куче е живата легенда сред животновъдите, които се занимават
тежкия занаят да отглеждат стада в планински и полупланински райони. Основната
задача на това куче е да охранява стадата – овце, говеда, кози, от нападения
на хищници и от крадци, обяснява д-р Вучков, като подчертава, че:
Каракачанското куче не е домашен любимец, а селскостопанско животно. Ако питате
един фермер в планинските райони, където нивото на популация на хищници е високо,
той ще ви каже, че без този помощник и другар е загубен.
Формирането на породата продължава дълго. Принос за това имат различните преселения
на народите през територията на Балканите. Народната селекция е водена от работните
качества на кучето, за да стигне до вида, в който го познаваме днес, обяснява
събеседникът ми:
Страхливи кучета моментално са били отстранявани от селекцията, както и кучета,
посегнали на животните, които охраняват. Външният вид на каракачанското куче
е косвено свързан с неговата функция. То не трябва да бъде прекалено едро и тежко,
за да се справя с трудните условия, пресечения терен, дългите преходи на овчарите
в миналото. Едно прекалено тежко куче не би могло да понесе несгодите на овчарския
живот. Обикновено каракачанското куче е шарено – на тъмен фон с бели петна или обратното. Това е помагало във всеки един момент
овчарят да го локализира на фона на стадото си. В тъмнината на нощта при схватка
с хищник – вълк или чакал, овчарят трудно би различил изцяло тъмно куче, за да
му помогне. Космената покривка също е запазена марка: дълга, твърда, груба, която да предпазва кучето от зимните студове, да запазва
телесната му температура, за да може то да работи при всякакви условия и да е
неотлъчно със стадото
Със свиването на животновъдството в планинските райони естественият ареал на
породата се оказва застрашен, като днес съществуват около 1000 чистопородни екземпляра
с проследен произход. Основната цел на Международната асоциация Каракачанско
куче е да се грижи за опазването на породата в оригиналния й вид. Изключителните
работни качества правят каракачанското куче търсено от фермери и в България,
и от чужбина.
Каракачанското куче е куче на крайностите. Със собствениците, с които споделя
бита, то е безкрайно всеотдайно и нежно. Ясно разпознава кои са свои, кои – чужди. Никога няма да посегне на собственик или негово дете. Същото така никога
при никакви условия няма да захапе овца, говедо или други животни, които охранява.
Това е генетично кодирано в него през вековете народна селекция. Но защо казвам,
че е куче на крайностите? То се превръща в свиреп звяр, когато трябва да отбранява
своето стадо, и буквално се бие на живот и смърт. Казваме, че каракачанското
куче има характера на българина – безкрайно верен към приятелите и непримирим
в схватка, когато трябва да защитава семейството си, честта си
Овчарите наричат животните, които отглеждат. Те казват: „Отивам да нахраня стоката”. Но никога не причисляват кучето към стоката. То е част от семейството, защото споделя несгодите на овчарския
живот. Каквото яде овчарят, това яде и то. Но дори за овчаря да няма ядене, той
дава на кучето къшей хляб. Това е куче–другар, и то няма цена, е категоричен Атанас Вучков.
Снимките са предоставени от Международна асоциация Каракачанско куче.
Източник: bnr
