„Мили мой, скъпи Йосифе! Прости ми за това писмо, но вече не мога да мълча. Трябва да ти кажа самата истина… Пострадах на фронта. Нямам ръце и крака. Не искам да съм ти в тежест. Забрави ме. Сбогом. Твоя Зина.“
Да напише това на годеника си не беше лесно и не го направи веднага – а след няколко месеца на тежки операции и безсънните нощи… За какво е мислила осакатената млада жена, когато е диктувала тези редове, можем само да гадаем. Но фактът, че отговорът на писмото й промени нейната съдба, не предизвиква съмнения.
Зина Туснолобова се срещна с Йосиф Марченко през пролетта на 1941 г.; младите нямат време да подпишат брак: Зина го изпровожда на фронта в първите дни на войната. Самата тя става доброволка през юли 42 г., след като завършва училище за медицински сестри.
В първите две битки Зина изнася 42-ма ранени изпод куршумите на бойното поле. За този подвиг момичето е наградено с ордена „Червена звезда“, а за 8 месеца кръвопролитни битки на Воронежкия фронт, тя спасява 123-ма ранени войници и офицери.
Февруари 1943 г. разделя живота й на „преди” и „след”… Докато спасява ранен командир, самата тя е тежко ранена. По чудо руските разузнавачи, връщайки се от немския тил, чуват тихите й стонове. Наложило се да отделят с тънки финнски ножове тялото на момичето от замръзналата кървава каша.Десет дни лекарите се борили за живота й, но не успяли да спасят измръзналите й ръце и крака – започнала гангрена. Осем трудни операции, ужасни болки, пълна безпомощност…
Няколко месеца по-късно момичето диктува на дежурната медицинска сестра последното писмо до любимия си… а самата тя, в същото време, окуражава другите ранени – пренасяли са я от отделение в отделение.
Веднъж тя помолила комсомолците да я занесат в „Уралмаш“.
– Скъпи приятели! Аз съм на 23 години. Много съжалявам, че успях да направя толкова малко за моя народ, за Родината, за Победата. Сега нямам нито ръце, нито крака. Много ми е трудно, много ми е болезнено да стоя настрана“, казва тя на работниците, лежейки на носилка. – Другари! Много, много ви моля: ако може, направете по един нит заради мен за танковете.
Месец по-късно на фронта отиват пет танка, които работниците пускат извънпланово. Отстрани на бордовете на бойните машини с бяла боя било написано: „За Зина Туснолобова!“
Главният хирург на болницата в Свердловск Н. В. Соколов я утешавал и й обещал малко по-късно да й „направи“ ръка. Тя отказала – операциите били твърде болезнени. Но отговорът, който Йосиф й изпратил, вдъхнал нови сили в нея:„Мило, мое момиче! Скъпа моя страдалке! Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава мъка, няма такава скръб, които да ме принудят да те забравя, любима моя. И в радост, и в мъка – винаги ще бъдем заедно. Аз съм твоят предишен, твоят Йосиф. Само да дочакаме победата, да се върна у дома, до теб, моя любима, и ще живеем щастливо… Нямам време да пиша повече. Скоро ще тръгнем в атака. Не мисли за нищо лошо. С нетърпение очаквам твоят отговор. Целувам те безкрайно много. Обичам те силно, твой Йосиф.“
Зина се оживява и се съгласява на сложна операция. Разделят костите на лявата й ръка и ги обшиват с мускули, така че да се получат два компресиращи „пръста“. И тя се научава да се мие, да се реши, да взема предмети. На останалата част от дясната й ръка правят гумен маншет, в който вмъкнат молив, и Зина отново се научава да пише.
През май 1944 г. фронтови вестник публикува нейно писмо до бойците на 1-ви Балтийски фронт, който се приближава до родния й Полоцк. Момичето разказва историята си и апелира: „Руски хора! Войници! Бях ваш другар, вървях рамо до рамо с вас. Сега вече не мога да се бия. И ви моля: отмъщавайте!“
писмото й е прочетено на войниците преди нападението над Полоцк. Името на Зина Туснолобова е изписано на стволовете на пушки, минохвъргачки, самолети, танкове, бомби. Тя, без ръце и крака, побеждава нацистите до самия край на войната.
Те сключват брак веднага след победата – Зина срещна Йосиф, застанал здраво на краката си.Имат син Владимир, после – дъщеря Нина. Зинаида се научила сама да готви, да пали печката и дори да кърпи чорапите на децата. „Мама не мислеше за себе си, като инвалид, тя живя пълноценен живот“, разказва дъщеря й в едно телевизионно предаване…
Зинаида Михайловна не губи нито ден от живота си. Работи като радиоговорителка, постоянно излиза на трибуната пред училищни и работни колективи, пише писма до различни части на огромната страна, научава се как да контролира писалката с лакти…
Йосиф Марченко и Зинаида Туснолобова живеят заедно до края на живота си. Те отглеждат ябълкова овощна градина, за която са мечтали през дните на войната, отглеждат син и дъщеря, радват се на всеки спокоен ден.
Зинаида Туснолобова – Марченко е удостоена със званието Герой на Съветския съюз.
Тя е отличена и с най-високото отличие на Международния червен кръст – медал на името на Флорънс Найтингейл (в Съветския съюз са наградени само три жени).
Зинаида Туснолобова
Източник: Сензация бГ
