В края на 70-те години на миналия век в Димитровград започва работа предприятие, което трябваше да постави началото на нов етап в развитието на местната индустрия. Оборудван с модерни японски и западногермански технологии, Комбинатът за преработка на полиестерни коприни (КППЕК) се превръща в един от големите работодатели в града. Две десетилетия по-късно обаче предприятието е приватизирано, производството спира, а оборудването му е демонтирано и разпродадено.
Историята на комбината започва още през 60-те години, когато Димитровград вече е утвърден като един от важните индустриални центрове на България. Градът е известен със своята тежка промишленост, но местната икономика е изправена пред сериозен социален проблем – липсата на достатъчно работни места за жените.
Според документи, съхранявани в Историческия музей в Димитровград, в края на 60-те години около 2000 души, предимно млади жени, са без работа. Това налага търсенето на нови възможности за заетост извън традиционните за града предприятия като Азотноторовия завод, мините и завод „Вулкан“.
Решението е свързано с развитието на леката промишленост и разширяването на съществуващата фабрика „Тракия“. Постепенно се оформя идеята за изграждането на голямо предприятие за производство и преработка на синтетични тъкани, което да използва съвременни технологии и да осигури работа на стотици жители на Димитровград.
За оборудването на новия комбинат са доставени машини и инсталации от японската фирма „Тейхин“, както и високопроизводителна техника от тогавашната Федерална република Германия и други западноевропейски държави. Това е забележително за времето си, тъй като в социалистическа България навлизат технологии от едни от най-развитите индустриални икономики в света.
Предприятието е открито през 1979 г., като през следващите години производствените мощности продължават да се развиват и модернизират. За разлика от традиционните текстилни фабрики, комбинатът разполага с автоматизирани системи и модерно производствено оборудване. В Димитровград пристигат и чуждестранни специалисти, които участват във внедряването и обслужването на новите технологии.
Производството е ориентирано към преработката на полиестерни влакна и изработването на синтетични тъкани. Предприятието разполага и с осигурени пазари за продукцията си. В най-силните си години комбинатът осигурява препитание на около 1200 работници и служители, превръщайки се в един от значимите работодатели в леката промишленост на Димитровград.
С историята на предприятието е свързано и името на човек, който по-късно ще стане известен в цяла България – Митко Димитров, основателят на музикална компания „Пайнер“. Преди да навлезе в музикалния бизнес, Димитров работи близо десет години в Полиестерния комбинат. Започва професионалния си път като инженер и постепенно достига до длъжността главен механик.
Натрупаният опит в голямото промишлено предприятие предшества предприемаческата му кариера. След политическите и икономическите промени през 1989 г. той се насочва към частния бизнес, а през 1990 г. създава „Пайнер“, която впоследствие се превръща в една от най-разпознаваемите музикални компании в страната.
След 1989 г. България поема по пътя на прехода от планова към пазарна икономика. Държавата започва постепенно да се освобождава от собствеността си в промишлените предприятия с идеята те да преминат в частни ръце, да привлекат инвестиции и да станат по-конкурентоспособни.
Приватизацията е представяна като необходима стъпка за модернизирането на икономиката. След разпадането на социалистическия икономически блок много български заводи губят традиционните си пазари, натрупват задължения и изпитват сериозни затруднения. Част от тях работят на загуба, а държавата все по-трудно осигурява средства за поддържането им.
Допълнителен тласък на реформите дават международните финансови институции, включително Международният валутен фонд и Световната банка, които подкрепят преструктурирането на икономиката и намаляването на държавното участие в стопанската дейност.
Банковата криза и хиперинфлацията през 1996-1997 г. допълнително ускоряват процеса. След въвеждането на валутния борд през 1997 г. финансовата дисциплина се затяга, а приватизацията се превръща в един от основните инструменти на икономическата политика.
Очакванията са новите собственици да осигурят капитал, технологии и достъп до пазари, които държавата вече трудно може да предостави. На практика обаче съдбата на приватизираните предприятия е различна. Докато някои успяват да се приспособят към новите условия, други прекратяват производството, освобождават работниците си и постепенно губят производствения си потенциал. Един от болезнените примери за този процес остава Полиестерният комбинат в Димитровград.
В края на 90-те години комбинатът е продаден на турския бизнесмен Мехмед Йешил, който развива дейност в сходен производствен сектор. Сделката остава в обществената памет като един от противоречивите примери за приватизацията на българската индустрия. Според критиците ѝ предприятието е придобито на изключително ниска цена, въпреки наличието на модерно оборудване, производствена инфраструктура и потенциал за развитие.
Вместо очакваните инвестиции и възстановяване на производството след смяната на собствеността, дейността на комбината е прекратена. По свидетелства на бивши работници част от машините са демонтирани и изнесени в Турция, а друго оборудване е разпродадено за скрап. Така предприятие, в което някога са работили около 1200 души, постепенно остава без персонал и без действащо производство.
Последиците не се ограничават само до загубата на работни места. Засегнати са и хора, които живеят във ведомствени жилища, свързани с комбината. Според местни свидетелства част от тях са принудени да напуснат обитаваните апартаменти. За мнозина жители на Димитровград съдбата на КППЕК се превръща в символ на загубения промишлен потенциал на България след 1989 г.
Предприятие, в което държавата е инвестирала значителни средства за модерни технологии, инфраструктура и подготовка на кадри, прекратява съществуването си като голям производствен комплекс. Критиците на приватизационния процес посочват като основни проблеми продажбите на занижени цени, недостатъчния контрол върху новите собственици и неизпълнените инвестиционни ангажименти.
Според тях част от предприятията са придобивани не толкова с намерението да продължат производството, колкото заради стойността на оборудването, сградите и терените им. За бившите работници на Полиестерния комбинат обаче икономическите и политическите спорове остават на заден план. За тях закриването на предприятието означава загуба на работни места, професионална реализация и сигурност, изграждана с години.
Днес някогашната производствена база е загубила предишното си предназначение, а историята на предприятието продължава да се пази най-вече в спомените на хората, които са работили там. Някога в Димитровград пристигат японски и западногермански машини, за да дадат начало на модерно текстилно производство. Десетилетия по-късно от този индустриален проект остава историята за възхода и упадъка на един от големите работодатели в града.
Източник: plovdiv24.bg
