Майчината интуиция на Милица от Белград първа ѝ подсказва, че развитието на сина ѝ Страхиня протича по-различно. Следват съмнения, успокоения от околните, тревожни сигнали от детската градина и епилептичен пристъп, който променя живота на семейството.
Днес майката открито разказва за приемането на диагнозата аутизъм, подкрепата на съпруга си и малките крачки напред, които за тях означават огромни победи.
Първите сигнали, които майката забелязва: Бременността на Милица преминава без усложнения, а раждането на първото ѝ дете също не създава поводи за тревога. Страхиня се ражда в добро състояние и през първите месеци изглежда, че се развива нормално. Около шестия месец обаче майката започва да забелязва разлики между него и други деца на същата възраст. Докато някои вече се опитват да сядат самостоятелно, синът ѝ все още не прави същите движения. Хората около нея я уверяват, че няма причина за притеснение и че детето просто се развива малко по-бавно.
С времето Милица забелязва, че изоставането се повтаря и в следващите етапи от развитието му. След преместването на семейството в Златибор тя започва да усеща и по-изразени моменти, в които момчето сякаш не реагира на случващото се около него. Майката признава, че в началото е позволявала на сина си да гледа анимации по телевизията, без да предполага, че това може да се превърне в тема за тревога. Тя свързва част от наблюденията си с екранното време, но подобни лични впечатления не доказват причината за особеностите в развитието му.
Обаждане от детската градина засилва тревогата: Когато Страхиня е на година и три месеца, започва да посещава детска градина. Само около 20 дни по-късно Милица получава обаждане от персонала, което засилва притесненията ѝ. Възпитателите споделят, че момчето не винаги реагира, когато го повикат по име, не се включва активно в игрите с другите деца и често се съсредоточава върху въртенето на колелата на играчките. За майката това е моментът, в който усеща, че съмненията ѝ трябва да бъдат проверени. По препоръка на детската градина семейството търси оценка от специалисти. Първоначалните прегледи насочват към възможно изоставане в развитието. Милица обаче продължава да се тревожи и сама търси информация, опитвайки се да разбере какво се случва със сина ѝ.
Епилептичен пристъп променя живота на семейството: Един от най-тежките моменти настъпва на 1 юли 2025 г., когато Страхиня получава първия си епилептичен пристъп. Семейството търси медицинска помощ, а последвалите прегледи и наблюдения поставят началото на нов етап в живота им. През януари 2026 г. психиатър официално потвърждава диагнозата аутизъм. Милица признава, че новината я разтърсва и че ѝ е необходим около месец, за да започне да осмисля случилото се. За родителите подобна диагноза може да донесе много въпроси, страхове и несигурност за бъдещето. При Милица приемането не става изведнъж, а постепенно – с подкрепа от близките, разговори със специалисти и ежедневна грижа за детето.
Съпругът ѝ се превръща в най-голямата опора: В този труден период съпругът на Милица остава до нея и ѝ помага да премине през първоначалния шок. Той е завършил теология и според нея се отличава със спокойствие и търпение, които са били особено важни за семейството. Докато тя преживява силна тъга и трудно приема диагнозата, той я насърчава да вървят напред стъпка по стъпка. Милица определя присъствието му като своя сигурна опора в момент, когато несигурността изглежда непосилна. Историята им показва колко важни са взаимната подкрепа и споделената отговорност, когато семейството се изправи пред сериозно предизвикателство.
Профилът „Синьото момче“ ѝ помага да намери сили: В опит да изрази натрупаните емоции и да помогне на други родители в подобна ситуация, Милица създава профил в Instagram с името „Синьото момче“. Първоначално тя предпочита да не говори открито за семейните си трудности. На работа се усмихва и изпълнява задълженията си, а вкъщи остава сама с тревогите си. Писането в социалните мрежи постепенно ѝ помага да споделя преживяното и да среща хора, които разбират през какво преминава. Разговорите със специалист също се превръщат във важна част от процеса на приемане. Милица осъзнава, че грижата за собственото ѝ емоционално състояние е важна, за да може да бъде до сина си по най-добрия възможен начин.
Терапиите и подкрепата носят малки, но ценни успехи: Страхиня посещава логопед и специалист по специална педагогика от ранна възраст. Семейството получава подкрепа и от детската градина в Златибор, където момчето е прието добре от възпитателите, децата и техните родители. Осигурен му е и личен придружител. Милица разказва, че синът ѝ участва в занимания и разходки с останалите деца. Тя споделя и за напредъка му в имитацията и появата на първите думи – моменти, които семейството приема с огромна радост. По думите ѝ епилептичните пристъпи са овладени с назначеното лечение. Това е важна част от медицинската грижа за детето, която продължава според препоръките на специалистите. Майката подчертава колко значими могат да бъдат малките промени за семействата на деца с аутизъм. Понякога напредъкът, който за другите изглежда незначителен, носи на родителите усещане за надежда и нови сили да продължат.
Посланието на Милица към другите родители: Чрез своята история Милица иска да насърчи родителите да не пренебрегват продължителните притеснения за развитието на децата си и да търсят професионална оценка, когато забележат тревожни сигнали. Тя съветва семействата да не се страхуват от терапиите и да не отлагат помощта заради притесненията около диагнозата. В същото време ранните особености в развитието не са достатъчни сами по себе си за поставяне на диагноза – оценката трябва да бъде извършена от квалифицирани специалисти. Милица говори и за необходимостта от разумно ограничаване на екранното време при малките деца. Важно е обаче да се знае, че аутизмът е невроразвитийно състояние и не може да бъде обяснен просто с гледането на телевизия или анимации. „Аз никога не бих заменила моя Страхиня“, споделя майката. За нея синът ѝ е щастливо дете, което се радва на мама и татко, а семейството продължава да учи неговия начин на общуване и да открива радост в ежедневните малки победи. Историята на Милица и Страхиня е разказ за трудното приемане, силата на семейството и надеждата, която се появява, когато детето получава необходимата подкрепа и разбиране.
Източник: zajenata.bg
