В началото на XX век диагнозата „захарен диабет“ при децата и младите хора не е била просто заболяване, а бавна и неизбежна смъртна присъда. Единственото познато тогава лечение е било брутална, сриваща организма диета с екстремно ниско съдържание на въглехидрати и калории, известна като „гладна терапия“. Тя е удължавала живота на пациентите с броени месеци или най-много с няколко години, но ги е довеждала до пълно изтощение, преди необратимо да изпаднат в диабетна кома. Вселената на медицината обаче се променя завинаги през лятото на 1921 година в една малка, задушна лаборатория в Торонто.
Историята започва не в голям изследователски център, а в съзнанието на д-р Фредерик Бантинг – млад канадски хирург и ветеран от Първата световна война. Докато се опитва да развие частната си практика в Лондон, провинция Онтарио, Бантинг прекарва дълги нощи в четене на медицински списания. В нощта на 31 октомври 1920 г., след като прочита статия за панкреаса и диабета, той записва в бележника си хипотеза, която не му дава спокойствие: ако протоците на панкреаса се подвържат при живи животни, екзокриновите клетки ще атрофират, но Островите на Лангерханс – специалните клетки, за които се подозира, че произвеждат вътрешен хормон, ще оцелеят. Така хормонът ще може да бъде екстрахиран, без да бъде разрушен от собствените храносмилателни ензими на панкреаса.
С тази идея Бантинг отива в Университета в Торонто при проф. Джон Маклауд – водещ физиолог и експерт по въглехидратния метаболизъм. Първоначално Маклауд е изключително скептичен, което е разбираемо, тъй като Бантинг няма сериозен опит в научните изследвания, а десетки световни учени преди него са се провалили в опитите си да изолират въпросния панкреасен екстракт. В крайна сметка обаче Маклауд се съгласява да му предостави скромно лабораторно пространство, десет кучета за опитите и един асистент за лятото, докато самият той заминава на почивка в Шотландия. Асистентът е 22-годишният Чарлз Бест – студент в последния си курс по биохимия, спечелил мястото след хвърляне на монета с друг колега.
През май 1921 г. Бантинг и Бест се затварят в малката, гореща лаборатория на покрива на медицинския факултет. Условията са тежки, миризмата е непоносима, а опитите в началото са съпътствани от редица неуспехи и инфекции при опитните животни. Методът им изисква търпение: те оперативно подвързват панкреасните канали на няколко кучета и чакат няколко седмици, докато органът атрофира. На 27 юли 1921 г. идва решаващият момент. Бантинг и Бест отстраняват атрофиралия панкреас на едно от кучетата, замразяват го, нарязват го, стриват го в хаванче с физиологичен разтвор и го филтрират. Получават течност, която наричат „аолетин“ (по-късно преименувана на инсулин, от латинското insula – остров).
След това инжектират приготвения екстракт във вената на диабетично куче без панкреас (известно като куче № 410). Резултатът е светкавичен: в рамките на няколко часа нивото на захар в кръвта на животното пада драстично, а състоянието му видимо се подобрява. За първи път в историята човек успява да изолира хормона и да докаже, че той може директно да контролира захарния диабет. За да произвеждат по-големи количества от екстракта, Бантинг и Бест откриват, че могат да използват панкреаси от бременни крави или от кланици, тъй като при феталните органи храносмилателните ензими все още не са развити. Едно от техните опитни кучета – женската Маржори, успява да преживее 70 дни без собствен панкреас благодарение на редовните инжекции с новия екстракт.
Когато проф. Маклауд се завръща от Шотландия и вижда събраните данни, той веднага разбира мащаба на случилото се. Той насочва целия ресурс на катедрата към проекта и привлича биохимика Джеймс Колип. Задачата на Колип е критично важна: да пречисти екстракта от токсичните примеси и протеини, които предизвикват абсцеси и треска у опитните животни, за да може той безопасно да се приложи върху хора. Първото клинично изпитване върху човек се провежда на 11 януари 1922 г. в Генералната болница в Торонто. Пациентът е 14-годишният Леонард Томпсън, който тежи едва 29 килограма и се намира на ръба на смъртта от тежък диабет от тип 1. Първата инжекция води до едва умерен спад на захарта, но предизвиква алергична реакция.
Джеймс Колип работи денонощно в продължение на 12 дни, за да подобри чистотата на разтвора чрез алкохолна фракционация. На 23 януари 1922 г. на Леонард е поставена втората серия от инжекции. Този път резултатите са феноменални: нивото на глюкоза в кръвта му спада до почти нормални стойности, симптомите изчезват, той възвръща силите си и се превръща в първия човек, спасен от инсулин. Историята помни и разтърсващия момент, когато екипът влиза в детското отделение за диабетно болни, където десетки деца в кома лежат с майките си. Учените преминават от легло на легло, инжектирайки новия пречистен екстракт. Преди да стигнат до последното дете, първите вече започват да се събуждат от комата.
През 1923 г. Нобеловият комитет присъжда Нобеловата награда за медицина и физиология на Фредерик Бантинг и Джон Маклауд. Бантинг, който смята, че ролята на Чарлз Бест е пренебрегната, публично споделя половината от паричната си награда с Бест. В отговор Маклауд споделя своята половина с биохимика Джеймс Колип. След като патентоват метода за получаване на инсулин, Бантинг, Бест и Колип продават патента на Университета в Торонто за символичната сума от 1 долар. Бантинг изрично заявява: „Инсулинът не принадлежи на мен, той принадлежи на света.“
Откритието на инсулина през лятото на 1921 г. остава едно от най-великите постижения в историята на световната медицина. То превърна една неизлечима и смъртоносна диагноза в управляемо хронично състояние и подари живот, перспектива и бъдеще на стотици милиони хора по целия свят.
Източник: standartnews.com
