„Още преди разсъмване ни вдигнаха по тревога. Излъскахме копчетата, стегнахме амуницията и мислехме, че предстои война. Поведоха ни към църквата „Св. 40 мъченици“, а след това ни наредиха в шпалир по калдъръмата нагоре към Царевец. Сутринта беше хладна, а ръцете ми трепереха не от студ, а от пълната неяснота. И тогава се появи Князът… или по-точно, вече Царят! Когато Малинов прочете думите, че вече не сме рая на султана и не плащаме данъци на чужда империя, нещо ме сви в гърлото. Погледнах колегите си – сурови селски мъже, виждали смъртта, чиито очи бяха влажни. С едно общо „Ура“ се стори, че Янтра ще излезе от коритото си, а калпаците полетяха до небето. Дано Бог пази България, защото ако Турция атакува, ние сме първи на границата. Но си струва – вече сме свободни пред целия свят.“ Така би звучал разказът на един обикновен войник – Иван Стоянов от 18-и пехотен Етърски полк, свидетел на събитията от 22 септември 1908 г. във Велико Търново.
В първите часове на този ден в старата столица цари огромно напрежение. Хората усещат, че наближава нещо съдбовно. Рано сутринта княз Фердинанд пристига с влака си и в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ прочете Манифеста, с който обявява съединената България за независимо Българско Царство. Текстът е писан набързо от министър-председателя Александър Малинов през нощта, на светлината на свещ във влака от Русе до Търново и довършен в движеща се каруца. Веднага след това Фердинанд приема титлата „цар“, което изравнява достойнството му с европейските монарси и превръща България от васално княжество в суверенна сила.
Когато Манифестът е прочетен повторно на хълма Царевец пред хиляди хора, емоциите преминават от стъписване в истински възторг. Жените плачат, мъжете хвърлят калпаци, а камбаните на всички църкви заглушават топовните гърмежи. Докато народът ликува, военният министър Данаил Николаев остава със суров поглед, знаейки, че армията трябва да е в пълна бойна готовност по границата с Османската империя. За премиера Малинов това е дързък дипломатически хазарт, тъй като се нарушава Берлинският договор от 1878 г., което теоретично може да доведе до война и санкции, но той знае, че ако България бе чакала разрешение, никога не би го получила.
Следващата сутрин вестниците в София, Пловдив и Търново излизат с извънредни тиражи. Изданието „Пряпорец“ обявява с големи букви, че България е независимо царство и нацията влиза в семейството на културните народи като равен с равен. „Военни известия“ подчертава, че войнството поздравява своя Първи Капитан с титлата Цар и че частите по южната граница са готови да пролеят кръв за честта на отечеството. Междувременно вестник „Мир“ анализира международния отзвук, отбелязвайки, че светът е изненадан от смелостта на кабинета „Малинов“ и че съдбата на България вече се решава в София и Търново, а не в чужди канцеларии.
Този акт е предхождан от няколко ключови събития. Първо, Младотурската революция от юли 1908 г., която ограничава властта на султан Абдул Хамид II и модернизира държавата. Второ, дипломатическият скандал от 30 август, когато българският агент в Истанбул Иван Гешов е пренебрегнат и не е поканен на рождения ден на султана, защото България е васално княжество. Трето, стачката в Източните железници през септември, която води до тяхната конфискация от българската държава за защита на националната сигурност. Малинов убеждава Фердинанд, че обявяването на независимостта е единственият начин конфискацията да стане законна. Накрая, Австро-Унгария също нарушава Берлинския договор, анексирайки Босна и Херцеговина точно ден преди българската декларация.
След обявяването, Турция изисква огромно обезщетение от 125 млн. златни лева, което е непосилно за бюджета. Русия се намесва с гениална схема: тя опрощава военните контрибуции на империята от Руско-турската война, в замяна на което Турция се отказва от ултиматума си. България признава дълг към Русия от 82 милиона лева при ниска лихва и през пролетта на 1909 г. Великите сили официално признават Независимото Българско Царство.
Животът на главните участници обаче е белязан от трагедии. Александър Малинов, който по-късно подписва Солунското примирие и организира абдикацията на Фердинанд, прекарва време в затвора при управлението на Стамболийски и умира от сърдечен удар на трибуната по време на реч през 1938 г. Фердинанд, който превръща България в модерна държава, по-късно е обвинен в грандомания, довела до две национални катастрофи. Той абдикира на 3 октомври 1918 г. и прекарва три десетилетия в изгнание в Кобург, Германия, където надживява и двамата си синове. Фердинанд умира през 1948 г., а останките му са репатрирани в България и положени в криптата на Двореца „Врана“ едва на 29 май 2024 г.
Източник: standartnews.com
