Изминаха три десетилетия от началото на 1996 г., когато в България официално стартира масовата приватизация. Замислена като механизъм за постигане на икономическа справедливост при раздържавяването, тя се превърна в една от най-големите заблуди на прехода. Вместо обещаното благоденствие и редовни дивиденти, днес равносметката след 30 години включва милиони „спящи сметки“, фалирали предприятия и дребни акционери с активи, които са напълно неизползваеми.
В зората на този процес парламентът прие специална програма. Всеки пълнолетен българин срещу скромната такса от 500 тогавашни лева (преди хиперинфлацията) получи бонова книжка с 25 000 инвестиционни лева. Гражданите имаха две основни възможности за участие в централизираните търгове: да прехвърлят средствата си във фондове и да станат техни акционери или да играят директно на търговете за акции на конкретни компании.
За първата вълна на раздържавяването държавата задели капитал на стойност 90 млрд. лв. от общо 1227 големи и средни предприятия. Обектите бяха разпределени в три групи според процента за продажба, като при стратегическите фирми държавата запази мажоритарен дял. Инвестиционните бонове можеха да бъдат прехвърляни между роднини, да се наследяват или да се използват като платежно средство при касовата приватизация.
Мащабната трансформация породи огромни очаквания сред близо 3 милиона българи. Надеждата, че обикновеният човек ще стане съсобственик в големи компании и ще печели от дивиденти, обаче бързо се изпари. По-голямата част от раздържавените фирми бяха целенасочено източени от новите си мажоритарни собственици и отдавна са в несъстоятелност. От първоначалните 81 приватизационни фонда днес работят едва около 20, а вторият етап на масовата приватизация завърши с пълен провал.
В Централния депозитар останаха блокирани акции на физически лица с номинална стойност между 2.5 и 3 млрд. лв. Тъй като дружествата зад тях масово не съществуват, пазарната стойност на тези книжа днес е практически неустановима. През 2020 г. Министерството на финансите представи концепция „спящите акции“ да се влеят в централизиран фонд, който да ги управлява, но проектът предвиждаше и краен срок – ако книжата не бъдат потърсени до 6-7 години, те да се губят окончателно в полза на Сребърния фонд.
Експерти са категорични, че пасивността на хората не се дължи само на липса на информация. Основната причина е в нормативната уредба и слабото развитие на капиталовия ни пазар. Таксите за инвестиционен посредник или процедурите по онаследяване често са в пъти по-високи от стойността на самите акции. Въпреки че от 2018 г. е възможна безплатна проверка чрез ПИК от НАП, в Регистър А все още стоят над 2 милиона лични сметки, които не са докосвани десетилетия наред.
Източник: plovdiv24.bg
