Но домът ни вече го няма бате. Баба и дядо вече ги няма. Чул си сигурно, но не успя да отидеш да си вземеш „сбогом”, пита iNFOBS
И аз не успях… Знаеш – работа. Но сега като се върнах бате… Къщата се е срутила и всичко е разграбено. Обаче пейката е още там. Онази, същата, на която стояхме и брояхме звездите. Все си представях как баба ще ни чака там, на вратата. Ще ни посрещне с усмивка и ще ни прегърне в топлата си прегръдка. Как обувките ни ще хрущят по чакъла докато бягаме към къщата. Ще седнем край печката на меката агнешка кожа, докато се пекат чушките, които набрахме от градината. Баба ще меси хляб на старата софра, а онзи котарак с дългите мустаци кротко ще мърка в краката й.
После дядо ще донесе дини от бостана – от онези най-сочните и ще ни даде средата, където динята е най-сладка. Такъв вкус по магазините няма, бате.
„Вкус” по магазините няма. Живот там няма. Има лъскави опаковки и ние избягахме заради опаковките, но нямаше кой да ни каже, че това е лъжа.
А яйцата колко вкусни бяха само. И хляба. И домашният суджук. А през есента, когато гроздето натежеше и се изпълнеше със сладък сок, големите го беряха и отиваха на казаните да варят ракия. Ние се въртяхме около тях и не разбирахме защо са толкова важни тези традиции, на които се опитваха да ни научат.
Живота на село вечер след дългия ден, преди да е мръкнало още, срязвахме домат, сирене и хляб върху вчерашния вестник и макар че храната беше малко, бяхме сити. Макар че работехме много и спяхме малко, бяхме отпочинали. Сега сме гладни, а имаме всичко. Постоянно уморени. Богати, а едновременно толкова бедни.
Помниш ли, бате, как се радвахме на малкото? А онази голяма, шарена лимка, дето все побеждаваше с нея, помниш ли я?
Липсваш ми, да знаеш. Липсва ми детството с теб. Свободата. Даже и тежкият труд ми липсва. Всичко! Чувствам се бездомна бате – като птицата без крака, която отлетяла и вече не можела да кацне. Не можела да се върне. И сега й оставало само да се носи по вятъра докато не може вече да лети и падне безжизнена на някое чуждо място… а пък в следващия си живот няма вече да вярва в лъжи, няма да отлита, няма да бяга…
Автор: Мария Миразчийска – Мариачи
No Responses