На 10 ноември 1989 г. България преживява един от най-драматичните политически обрати в своята съвременна история. Човекът, който в продължение на 35 години държи цялата власт в държавата, изведнъж се оказва безсилен пред собствените си съпартийци. Тодор Живков, наричан с години Тато и Първия, е отстранен от поста генерален секретар на БКП. Неговото падане е подготвяно зад кулисите, с участието на хора от най-близкото му обкръжение и с решаващата подкрепа на Москва.
Един кадър от онзи ден остава завинаги в българската история. Живков седи на пленума, слуша как му отнемат властта и изглежда така, сякаш не може да повярва на случващото се. Ченето му увисва. За човек, свикнал десетилетия наред всички да чакат неговото решение, това е моментът, в който историята го застига.
Но 10 ноември не е нито спонтанно народно въстание, нито внезапно прозрение на комунистическата върхушка. Това е внимателно подготвена вътрешнопартийна операция, която става възможна заради разпада на съветския модел, натиска на Михаил Горбачов и страха на българския партиен елит, че ако Живков остане начело, страната ще изпусне промените, които вече помитат Източна Европа. Историята на този ден започва много преди самия пленум. А най-интересното е, че човекът, който трябва да съобщи на Живков за края му, е дългогодишен негов съратник.
Когато през март 1985 г. Михаил Горбачов застава начело на Съветския съюз, в Кремъл започва процес, който постепенно променя цяла Източна Европа. Перестройката и гласността трябва да преобразят съветската система, да дадат нов живот на икономиката и да отворят политическото пространство. За Тодор Живков това е сериозен проблем. Българският лидер е изградил властта си върху абсолютната лоялност към Москва и върху система, в която решенията се вземат от тесен партиен кръг. Горбачов обаче не иска просто козметични промени. Той говори за обновление, публичност и отказ от някои от старите механизми на управление.
Първоначално Живков се опитва да се приспособи. Предлага различни концепции за икономическо и административно преструктуриране, сред които и идеята за по-голяма самостоятелност на стопанските организации. Но зад реформаторската риторика продължава да стои същият политически модел. Проблемът е, че българският лидер вече не е просто остаряващ управник. Той се превръща в пречка за новата линия на Кремъл. В Източна Европа започват да се появяват лидери, които не могат да удържат стария ред. В Полша комунистическата власт е принудена да преговаря със „Солидарност“, в Унгария се отваря пътят към многопартийна система, а в Източна Германия протестите стават все по-масови. Живков все още вярва, че може да удържи положението. Но времето на безусловното подчинение на съветските съюзници започва да изтича.
Една от най-тежките кризи за режима е т.нар. възродителен процес. Кампанията за насилствена смяна на имената на българските турци започва през 80-те години и достига своята кулминация през зимата на 1984–1985 г. Последвалите репресии, ограниченията върху религиозните и културните права и насилственото изселване на стотици хиляди хора през лятото на 1989 г. предизвикват тежка международна реакция. Само за няколко месеца България губи значителна част от международния си авторитет, а икономиката е изправена пред допълнителни сътресения.
Така Живковият режим влиза в последната си година с тежко наследство – икономически проблеми, международна изолация, недоволство в обществото и все по-видими разногласия в самото партийно ръководство. Същевременно в България се появяват независими граждански групи. Екологичните протести през есента на 1989 г. показват, че страхът вече не е достатъчен, за да спре хората да изразяват публично недоволството си. Движението „Екогласност“ и протестите около международната конференция за опазване на околната среда в София превръщат темата за екологията в първа открита политическа конфронтация с властта. Това е важно и за самия Живков. Системата, която доскоро изглежда непоклатима, започва да губи контрол не само върху икономиката, но и върху публичния разговор.
Вътрешният разлом в БКП се задълбочава през октомври 1989 г. Главната фигура в него е външният министър Петър Младенов – човек, който повече от 18 години е част от най-близкото обкръжение на Живков. На 24 октомври Младенов изпраща писмо до Централния комитет на БКП, в което критикува политиката на партийния лидер и начина, по който се управлява страната. Повод за острия сблъсък става и отношението на Живков към срещите на външния министър със западни дипломати. В писмото си Младенов предупреждава за опасността България да изпадне в международна изолация. Това вече не е обикновено недоволство. В партийната върхушка започва открито прегрупиране. Зад Младенов застава Андрей Луканов – един от най-влиятелните представители на икономическата номенклатура и човек с тесни контакти в Москва. Към тях се присъединява и министърът на отбраната генерал Добри Джуров. Неговото участие е особено важно. Той има авторитет сред армейското ръководство и е стар партизански другар на Живков от бригада „Чавдар“. Когато човек от такъв ранг се обръща срещу дългогодишния си съратник, става ясно, че става дума за нещо много повече от обикновен кадрови спор. В подготовката участват и Димитър Станишев, секретар на ЦК, и други представители на партийното ръководство.
Ролята на Съветския съюз е сред най-важните и същевременно най-обсъжданите елементи от историята на 10 ноември. През ноември 1989 г. съветският посланик в София Виктор Шарапов, генерал от КГБ, се превръща в ключов посредник между Кремъл и българския партиен елит. Според разкази на участници и по-късни исторически реконструкции той провежда поредица от разговори с Живков, в които му предава позицията на Горбачов: оттеглянето му вече е желано и очаквано от съветското ръководство. Живков не приема лесно тази перспектива. Той е свикнал да бъде човекът, който определя кой идва и кой си отива във властта. Сега обаче разбира, че старият му покровител вече не го подкрепя. Важен е и въпросът кой ще го наследи. Москва предпочита Петър Младенов – политик, който е познат на съветското ръководство и е възприеман като подходящ за провеждане на контролирано обновление на системата. Има различни версии за конкретните срещи, разговори и обещания. Но общата картина е ясна: Живков вече не може да разчита на безусловната подкрепа на Кремъл, а хората, които подготвят смяната му, знаят, че няма да срещнат съветска съпротива.
На 8 ноември 1989 г. Добри Джуров и Димитър Станишев разговарят с Живков и му поставят ребром въпроса за оттеглянето му. Това е особено болезнен момент, защото Джуров е не просто негов колега, а човек от най-близкия му кръг още от партизанските години. На следващия ден, 9 ноември, докато светът следи събитията в Берлин, в София се провежда решаващото заседание на Политбюро. Берлинската стена вече е отворена. Символът на разделена Европа започва да рухва, а в България предстои падането на най-дълго управлявалия комунистически лидер в Източния блок. Живков поставя въпроса за собственото си оттегляне. Той се опитва да представи оставката като решение, което сам е обмислил и предложил. Не е без значение, че още през 1988 г. е правил подобен ход – обявявал е намерение да се оттегли, но тогава съпартийците му го убеждават да остане. Този път обаче сценарият е различен. Срещу него вече има организирано мнозинство. Подкрепата на хора, които доскоро са били част от най-близкото му обкръжение, е решаваща. Според различни версии обсъжданията продължават с часове, а Живков разбира, че този път няма да успее да запази позициите си. На практика съдбата му е решена още вечерта на 9 ноември. Следващият ден трябва да дойде партийното одобрение и публичната легитимация на вече договорената смяна.
Източник: standartnews.com
