Историята на България е изпълнена с велики мъже – владетели, революционери, книжовници, духовници и учени. Техните имена са увековечени в паметници, училища, улици и площади. Но през вековете, често далеч от общественото внимание, са действали жени, без които нашата страна нямаше да бъде същата.
Те са откривали първите училища за момичета, укривали революционери, създавали болници и приюти, извоювали граждански права, изграждали научни школи, писали книги, покорявали световните сцени и променяли представите за възможното. Някои от тях са добре познати, други почти са изчезнали от историческата памет, а трети продължават своето дело и днес.
В навечерието на Деня на народните будители си струва да си припомним и за тях – жените, които събуждаха България.
На 16 февруари 1926 г. една учителка подписва завещание, което и сто години по-късно събира хора пред големия екран. Мария Влайкова оставя на Министерството на народното просвещение киносалон в София с предназначение да служи за културни и образователни цели. Сградата е издигната върху неин терен със семейни средства и заеми. Зад познатото име на кино „Влайкова“ стои жена, поела съвсем реален финансов риск заради бъдещата публика.
Преди това Влайкова учителства в Охрид, Битоля и Солун. Със съпруга си, писателя Тодор Влайков, тя създава място, в което вижда продължение на просветната си работа. Завещанието предвижда приходите от салона да подпомагат усъвършенстването на млади артисти от Народния театър, а постъпленията от един ден месечно да бъдат предназначени за хористите и оркестрантите на Народната опера. Дарението е обмислено така, че да създава възможности и след смъртта на дарителката.
В българската история има много такива женски дела. Част от тях са свързани с училището и книгата, други с лечението, гражданските права или грижата за хора, останали без подкрепа. Будителството, което свързваме преди всичко с Възраждането, има и това по-широко значение: да дадеш на другия знание, самостоятелност и смелост да промени живота си.
В Античността говорим за жени по днешните български земи, столетия преди създаването на българската държава. Археологът Христо Прешленов посочва свидетелство за жителка на древна Месамбрия, днешния Несебър, която в края на IV и началото на III век пр. Хр. развива благотворителна дейност и служи като жрица в храма на Деметра и Коре. Това е ранна следа от женско участие в обществения живот.
Средновековна България ни е оставила един много по-познат женски образ — този на севастократорица Десислава в Боянската църква. Заедно със съпруга си Калоян тя е сред ктиторите, дарителите на храма, свързани с неговото разширяване и изписването му през 1259 г. Често се възхищаваме на лицето ѝ от стенописа, но зад него стои и конкретен принос към създаването на изкуство, което днес е част от световното културно наследство.
През Възраждането образованието на момичетата става кауза, която изисква и лична дързост. В началото на 40-те години на XIX век Анастасия Димитрова открива в Плевен първото българско светско девическо училище. От нейните ученички излизат бъдещи учителки. Така знанието започва да се разпространява чрез жени, които сами са получили възможност да учат и я предават нататък.
Неделя Петкова, останала в паметта като Баба Неделя, учителства в София, Самоков, Кюстендил, Прилеп, Охрид, Велес и Солун. Заедно с дъщеря си Станислава работи при тежки условия, понася лишения и преследвания. Училищата, женските дружества и благотворителните начинания, с които е свързана, дават на момичетата място в обществения живот, което дотогава трудно им е било отреждано.
Своя отговор на въпроса за женските възможности дава и учителката Станка Николица Спасо-Еленина. През 1853 г. излиза нейният превод по Доситей Обрадович „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“. Самият избор да представи забележителни жени на български език има просветителски смисъл: читателките получават примери за живот отвъд тесния кръг на позволеното и привичното.
Когато просветното движение се преплита с борбата за свобода, жените поемат и риска за живота си. В дома на Тонка Обретенова в Русе на 10 декември 1871 г. се провежда първото протоколирано заседание на местния революционен комитет. Споменът за Баба Тонка често се побира в образа на майката на революционери, но домът, който тя предоставя за опасната комитетска работа, показва и собственото ѝ активно участие в нея.
Райна Попгеоргиева, известна като Райна Княгиня, остава в националната памет със знамето на Априлското въстание. След затвора и преживените мъчения тя учи акушерство в Русия, а по-късно работи в България. В София помага безплатно на бедни родилки, въпреки че самата тя трудно издържа семейството си. Учителката и знаменоската продължава да служи на хората чрез професия, в която отговорността е за два живота едновременно.
След Освобождението борбата за достъп до образование се разраства в движение за женски права. Ана Карима и Юлия Малинова са сред дейните организаторки на Българския женски съюз, учреден през 1901 г. Исканията за равни възможности за учене, професионална подготовка и участие в обществения живот засягат всекидневното положение на хиляди жени. Да можеш да се издържаш със собствен труд означава и да имаш повече свобода да решаваш за себе си.
Екатерина Каравелова съчетава преподаването и обществената работа със защита на преследвани хора. През 1943 г. тя се включва в усилията срещу депортирането на българските евреи. В края на петиция до цар Борис III добавя: „Синко, и ти си баща, не прави никому зло“. Тези думи назовават пряко личната отговорност на владетеля, а зад тях стоят десетилетия работа за образование, мир и човешки права.
В медицината една от най-значимите фигури е д-р Анастасия Головина. Завършила медицина в Париж през 1878 г., тя идва да работи в България и става първата българка с лекарска диплома. Като ръководител на психиатричното отделение във Варна подобрява условията за пациентите и въвежда разходките им навън. Грижата ѝ надхвърля болничните стени: през 1927 г. дарява дома си на Съюза за защита на децата в България.
Към тази история принадлежат и жени, родени извън България и свързали живота си с нея. Царица Елеонора е подготвена милосърдна сестра, покровителка на Българския Червен кръст и инициатор за създаването на дружество „Самарянка“ през 1910 г. По време на Балканската война участва в организирането на медицинската помощ и в грижата за ранените, подкрепяйки и обучението на сестри.
В науката Елисавета Карамихайлова пренася в България опита си от Радиевия институт във Виена и Кавендишовата лаборатория в Кеймбридж. Тя е първата жена хабилитиран преподавател в Софийския университет и първата жена професор по физика у нас. Участва в изграждането на българската атомна физика и обучава млади изследователи, създавайки среда за работа на следващите поколения.
Архитектката Милка Близнакова защитава и правото на женския труд да остане в историята. Родена във Варна и завършила архитектура в София, тя по-късно работи и преподава в САЩ. През 1985 г. основава Международния архив на жените в архитектурата в университета Virginia Tech, където се съхраняват професионални документи и проекти, които иначе биха могли да бъдат забравени.
Литературата променя представите за човека по свой начин. Дора Габе пише и превежда, редактира „Библиотека за най-малките“ и детското списание „Прозорче“, допускайки в книгата сложния вътрешен свят на децата. При Елисавета Багряна женският глас заявява свободата да обича, да пътува и да избира – принос, който поколения читателки разпознават в собствения си живот.
Източник: standartnews.com
